Franklin, TN

Октомври наближава. А с него и сезонът на отворените прозорци. Протягам ръка към прозорецa, с комарник или без.Оповавам се на свежия въздух - топъл, студен, есенен, зимен, летен - като проводник за енергията и силата, която ме води навън.

А това беше едно бягство в гората миналия октомври, където срещнах куче, жена, местен фермер и бивш военен. 73-и годишната Рене ме озари със светлата си природа, кучето ми бе водач, слушател и спътник в протяжна сутрешна разходка, която дойде точно на място след премеждия на 4 колела, засядане в канавка и пътна помощ по никое време.

Като стъпя на отъпкана земя, стопанисвана с любов и грижа се питам кога ще мога да даря същото усещане за “добре дошъл” и “поспри се, остани, пътнико свиден”. Има нещо свято в това да привличаш хората да идват при теб, на твоя праг, на твоята трапеза, под твоя покрив и твоето небе. Да, вярно е, земята е ничия, но стопанисваш ли сърцато, тя става гостоприемна.

Кучето Броуди ме посрещна на крайпътната веранда, в края на октомври, когато овощните дръвчета бяха отпускари, а градината бе на ръба да си смени гардероба от летен към зимен. Цветята в кухнята, остатъци от честитки за една друга октомврийска рожденичка, както и сушените билки по плотове и маси ме спечелиха и затвърдиха афинитета ми към непретенциозния характер и дух. Нима нивото на един дом пада ако извадим цялата ни същност на показ!? Забелязах идентична любов към събиране на бутилки, бурканчета, кошници, съдинки, горски дарове, съхраняване на цветни аранжировки до безкрай, книги в широк спектър от жанрове, завивки с история и сервиране на храна и напитки в стила на самото домакинство. Стават ми близки такива жени, които те посрещат и изпращат с топлина и без поза и излишни дребни приказки. Има толкова фини хора по този свят, че като ми споменават детайли около житието и битието им ги чувам като част от история, която чета. Не е чуждо, макар и да е непознато, и мястото, където съм спряла да пренощувам или отседна се превръща от страноприемница във “вкъщи”. Приобщавам се към действителността им и някак си искам да бъда част от тяхната история докато съм на територията им. “А гроздето откъде го взимате” ми се иска да попитам. Не за да си взема за “вкъщи”; просто съм гладна за още странички от книгата. А и е валидно, че гроздето е по-вкусно навън, на гости, със събеседник. А тази купичка се появи пълна с чепка грозде веднъж за “добре дошла”, втори път докато съм раглеждала градчето привечер, и трети път докато съм сънувала вероятно.

Такива жени те канят в кухнята си, споделят обяда си, запознават те с приятелите си, дават ти под наем куче-другар. Те носят шапки, работни дрехи, когато битието го изисква, а житието им е изписано на лицето - благо, богато, здраво стъпило.

Вечно тегнещият въпрос си остава висящ - отоплява ли тази печка в сезона на мразовитите нощи и колко бързо бих могла да овладея употребата на една подобна?